Бихте ли отишли при зъболекар без диплома? Бихте ли доверили живота или здравето на близките си на човек, който уверява, че „няма нужда от образование“, защото „има усет“?
Тогава защо толкова хора безрезервно поверяват най-ценното – съзнанието, избора и дори мечтите си – на самозвани „ментори“, които нямат нито образование, нито доказана експертиза, нито етична отговорност?
Това не е дребен въпрос. Това е културен модел, който се разраства.
Реалността срещу илюзията
Имам син на осем години. Още когато беше на пет, реши, че иска да стане зъболекар. Оттогава плановете му се развиват: знае, че задълбочени знания по биология, химия и други науки са особено важни, вече обмисля как ще изглежда кабинетът му, интересува се кои техники, машини и материали са най-качествени, прогресивни и безопасни за използване, и дори как ще изглежда табелата над входната врата. Аз, неговата майка, притежавам няколко висши образования, които ме правят компетентен специалист в моята професия – но това мое акредитирано знание не може да направи сина ми зъболекар. Нито моето признание, нито неговото въображение, нито една „диплома от принтер“ могат да заменят години обучение, практика и официална сертификация.
Дори да бях самата аз зъболекар, а не икономист, домашното обучение от мама все пак не би било достатъчно. Домашното обучение може да подпомогне развитието му, да улесни някои стъпки и да разшири хоризонтите му, но никога няма да замени истинската професионална компетентност.
Вие бихте ли се доверили дори за почистване на зъбен камък на някой, който е научен само у дома от мама и тате? „Диплома“ и знание от мама, след като ви е прочела и обяснила книжка по нейния си начин, не те прави лекар, нали? Представете си хирург, който твърди, че не е ходил на училище, а е бил „домашно обучаван“ от мама, която между онлайн сесиите си му е обяснявала собствените възгледи за човешката анатомия от енциклопедията.
Сега спрете за момент и си представете: това не е измислица. Това е модел, който се пренася и върху нашите решения, мечти и бъдещето на децата ни. Самозваните „ментори“ онлайн работят по същия начин – продават увереност без компетентност, титли без стойност, „знания“ без практика. Те могат да пленят емоциите ви, да създадат впечатление за авторитет, да ви накарат да се чувствате специални – но когато излезете от екрана, зад фасадата няма нищо, което да защити вашите избори, решения, мечти, вашето време или живота и бъдещето на децата ви.
В онлайн пространството ежедневно се раждат „авторитети“, които обещават „път към успеха“ без усилие, без труд, без източници. Те раздават титли и съвети така, както едно дете би разпечатало диплома вкъщи – с ентусиазъм, но без стойност. Не говорим за: „Ето тази няма диплома, а онзи има фалшива.“ Говорим за: „Съществува модел, който симулира легитимност, но не носи реална стойност.“ Задава се въпроса: Кой я е издал?; Каква е стойността й?; Какви знания и практика стоят зад това? и пр. Не е важно само листчето. Важно е знанието, източникът, практиката и отговорността. И докато онлайн светът раздава титли и „менторски“ съвети на килограм, истинският растеж и умения се градят чрез системно обучение, труд и проверими резултати.
Компетентни ментори съществуват
Искам да подчертая: аз не отричам самото менторство. Истинските ментори съществуват и те са безценни – моите деца ползват тютори (ментори/ учители за частни индивидуални уроци), които имат акредитация, доказана експертиза и умения да работят с индивидуалните нужди на ученика. Те създават реална стойност, подкрепят развитието, дават структура и опит, който не може да се симулира.
Проблемът не са компетентните ментори – такива съществуват и работят реално. Истинският проблем са онлайн самоопределящите се „светли будни души“, които със сектантска обсебеност таксуват уязвимостта на другите и използват амбициите на хора, жадуващи за бързи и лесни успехи, за да ги превърнат в свои подобия. Те предлагат увереност без знания, раздават титли без стойност и „знания“ без практика. Вместо истински растеж, те създават илюзия за компетентност и зависимост. Докато зависимостите от алкохол, наркотици и други явни вредни навици се разпознават и регулират, тази, която създават тези шарлатани, остава извън радара и вирее необезпокоявана, експлоатирайки доверчивостта и амбицията на хората без никакви последствия.
Истинската компетентност
Истинската компетентност не се измерва в кликове, лайкове или красиви постове. Тя се изгражда с труд, образование, практика и етика. И който се опитва да я симулира, просто играе с живота на другите. Всеки път, когато се доверявате без доказателства, позволявате някой да играе с живота ви, с мечтите ви, с бъдещето на вашето дете.
Попитайте се: оставили ли сте някой да ви води, само защото изглежда убедително? Защото ви е „харесал“ онлайн? Защото ви е говорил сладко и уверено? Ако отговорът е „да“ – време е да спрете. Да поискате доказателства. Да изисквате компетентност. Да поставите граници. Защото децата ни заслужават бъдеще, което е истинско. А ние – като възрастни – носим отговорността да пазим това бъдеще.
За да постигне мечтата си да бъде зъболекар, синът ми ще трябва да премине през система: училище, университет, изпити, практика, сертификация. Система, която често е тромава и несъвършена, но която е ценна именно заради трудностите си - защото учи на дисциплина, отговорност, критично мислене и компетентност.
Защо хората се подлъгват?
Този модел, на онлайн „просветените будни душици“, има своята вътрешна логика:
- Уязвимост – хората търсят лесни решения на трудни въпроси.
- Емоционално въздействие – споделени истории, красиви снимки, вдъхновяващи лозунги.
- Фалшиво чувство за общност – „тук те разбират“, „тук си специален“, „тук имаш глутница“.
Но зад фасадата липсва същественото: знания, проверими източници, етика, отговорност.
Диплома, акредитация или сертификат имат стойност само ако идват от легитимен източник и са придружени от реални знания, практика, отговорност. Това е разликата между илюзията за компетентност и истинското професионално майсторство.
Алтернативата: критично мислене и личен избор
Децата ми растат с ясни правила, дисциплина и отговорности, но винаги с обич и отдаденост. Аз не съм нито либерален, нито авторитарен родител – просто обичащ, последователен и отговорен. Възпитавам с пример, предимно личен, защото вярвам, че истинското въздействие идва не от думите, а от делата. То се получава естествено, от самосебе си.
За мен възпитанието не е образование, но е неговата основа. То е почвата, върху която знанието пониква и дава плод – ценности, нагласи и отношение към света. Без добро възпитание образованието е като семе, посято в суха земя.
Обаче домашното възпитание не е аналог на домашно обучение. Децата ми ходят на училище не защото не мога или не искам да ги уча вкъщи, а защото вярвам, че всяко тяхно преживяване има смисъл и носи реален резултат. Спорт, езици, истински предизвикателства – понякога губят, понякога печелят, но винаги растат по-силни и по-уверени.
Така изграждат устойчивост, самостоятелност и любов към живота – качества, които никой учебник не може да преподаде, но които правят всяко знание живо и значимо.
Разбира се, напълно логично и справедливо е становището, че моето разбиране не е универсално правило. Това, че моите деца имат амбиция за кариера в определена професия, не означава, че всички деца трябва да вървят по същия път. Всяко дете има право на своята уникална посока, както всеки родител – според възможностите и разбиранията си – има задължението да му даде максимален шанс и свобода да избере. Не да го капсулира в собственото си светоусещане, а да бъде до него като опора, когато търси себе си.
Прави ми впечатление, че възрастните, които отказват да дадат свобода на своите деца, често самите са пораснали деца на родители, които някога са им дали тази свобода в излишък – но те, вместо да я предадат нататък, я отнемат. И тук вече говорим за възпитание в по-дълбок смисъл – за онази тънка граница между свобода и свободия, между амбициозност и наглост. Свободата не означава липса на правила, а възможност да избираш в рамките на ценности. Амбицията не е егоцентрична надпревара, а стремеж към развитие, който върви ръка за ръка с уважение и отговорност.
Затова вярвам, че най-важната задача на един родител не е да наложи модел, нито да се откаже напълно от него, а да бъде достатъчно мъдър да балансира – да възпита почтеност, устойчивост и морал, и да образова заедно с живота, а не въпреки него.
Въпросът не е за една личност, а за цяла култура
Проблемът не е в конкретен „ментор“ или „гуру“. Проблемът е в културен модел, който нормализира илюзията за компетентност без усилие, признание без труд, авторитет без етика.
Това е урокът, който ние, възрастните, трябва да си припомним: истинският растеж идва не от лесните обещания, а от усилието, от постоянството и от готовността да се съмняваме.
Забелязвам, че много от тези „будни онлайн души“, които най-шумно роптаят срещу „системата“ и „ходенето на училище“, са същите, които по време на Ковид яростно виеха срещу локдауните (ограничителните мерки с пълно/частично изолиране на населението). Парадоксът е, че когато ограниченията отминаха, именно те наложиха същия локдаун (изолация) у дома и онлайн – върху собствените си деца, семейства, общности и клубове. Само че този път не поради държавна принуда или грижа за здравето, а, по всичко личи, движени от собствено удобство, изгода (финансова) или идеологическа убеденост, която на моменти прераства в откровена психоза.
Отделно прави впечатление, че докато патосно пропагандират живот „в гората“, далеч от уж „вредните“ технологии, и гордо декларират, че порасналите им деца не ползват телефони и интернет, не ходят на училище, а прекарват дните си въргаляйки се в купа сено, играейки с трион и бормашина още от невръстни и ежедневно прислужвайки в семейната кухня – в същото време същите тези „будни души“ бълват непрестанен поток от селфита, клипове и постове, които заливат социалните мрежи, придружени от агресивно натрапване на „семейния бизнес“ онлайн.
Това разкрива един по-дълбок проблем – подмяната на понятията. Свободата често се издига като знаме, но се бърка със свободия. А отказът от „системата“ се представя като бунт, но на практика се превръща в ограничение и капсулиране. Така децата губят не само достъп до знания, но и до среда, общуване и истински житейски уроци, които са също толкова ценни, колкото уроците в учебника.
И най-ироничното е, че с едната ръка размахват лозунга за „свобода“, а с другата затварят децата си между четири стени – за да „спасят“ нещо, но със сигурност не и тяхното бъдеще. Така свободата се изражда в капан, а бунтът срещу „системата“ завършва в създаването на собствена, още по-строга система – без хоризонти, без приятели, без реалност.
Въпросът е:
Ще позволим ли този модел да формира нашите решения и избори?
Ще дадем ли на децата си пример, че е по-важно „да изглеждаш“, отколкото „да бъдеш“?
Ще продължим ли да подхранваме илюзии – или ще настояваме за доказателства, за компетентност, за отговорност?
Вашите деца заслужават да бъдат обичани, а не използвани като инструмент за нечии продажби. Те заслужават бъдеще, изградено върху знание, устойчивост и свобода на мисълта. А ние, възрастните, носим отговорността да пазим тяхното доверие – като изискваме доказателства, като отстояваме граници и като не спираме да мислим критично.
Истинската система – съчетанието от образование, компетентно менторство и практическо преживяване – не обещава лесни победи, но изгражда устойчиви знания, умения и характер. Тя подготвя децата ни за живота, а не само за илюзията за успех.
💬 Споделете опита си: Ако сте срещали онлайн „ментор“, който твърди, че може да постигне резултати без доказана компетентност, споделете опита си на: seephuckoff@gmail.com . Вашите наблюдения могат да помогнат на други да взимат информирани решения.